Постинг
21.02.2015 18:44 -
Нощ на нова надежда
Автор: lilisunflower
Категория: Поезия
Прочетен: 770 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 29.08.2015 17:55
Прочетен: 770 Коментари: 0 Гласове:
1
Последна промяна: 29.08.2015 17:55
Нощта беше хладна.
Сенките на полюшващите се клони пробягваха по снега.
Небето бе тъмно.
По него бяха посипани звезди като скъпи украшения.
Перести облаци се разпростираха и се движеха през луната бързо, създавайки впечатлението, че тя бяга лудешки от нещо.
В края на небето то бе сякаш разсечено и там цвета му беше нефритен.
Сякаш деня още не беше отстъпил въпреки, че пълната луна вече се издигаше високо, огрявайки всичко все едно беше ден.
Симфонията на шумолящите листа и забързаните коли движещи се по шосето наблизо, оттекваше надалеч и се сливаше с шепота на вятъра.
А той шептеше за нещо необикновено.
Нещо преобръщащо всичко наопаки и създаващо приятен хаос и глъчка.
Шептеше, но така, че само той може да си разбира, а нещото остана в тайна от любопитния слух на близките борове, както и от облаците копнеещи за клюки.
Деня вече се отказа от борбата и прие неизбежния край на своето царство.
Навсякъде се простираше тъмно синьо небе, посипано с малки отблясъци.
По средата стоеше луната като кралица на нощта давайки всичко от себе си и огряваща пътя на странстващите вопли поели дълго и тайно пътуване в мрака.
Чу се хрущене.
Луната насочи поглед натам и забеляза дребен клатушкащ се силует, който с мъка се опитваше да се пребори със силата на натрупалия сняг.
Докато силуета напредваше бавно вятъра го обгърна и погали майчински зачервените му страни.
Разпиля косите й и се сгуши в ъгълчето на устата й.
Клоните си зашепнаха развълнувано и се питаха дали това е нещото, за което шептеше вятъра.
Облаците се струпаха около луната за да може да стане по-тъмно и нещото да се движи по-бавно за да могат да го огледат по-добре.
Луната бързо ги разпиля по небето с обяснението, че иска и тя да вижда, а няколко звезди изпискаха предвкусвайки надигащия се гняв в кралицата.
Силуета се отдалечи без дори да подозира колко погледи го следят с интерес и колко надежди лежат на гърба му. Лили Мей
Сенките на полюшващите се клони пробягваха по снега.
Небето бе тъмно.
По него бяха посипани звезди като скъпи украшения.
Перести облаци се разпростираха и се движеха през луната бързо, създавайки впечатлението, че тя бяга лудешки от нещо.
В края на небето то бе сякаш разсечено и там цвета му беше нефритен.
Сякаш деня още не беше отстъпил въпреки, че пълната луна вече се издигаше високо, огрявайки всичко все едно беше ден.
Симфонията на шумолящите листа и забързаните коли движещи се по шосето наблизо, оттекваше надалеч и се сливаше с шепота на вятъра.
А той шептеше за нещо необикновено.
Нещо преобръщащо всичко наопаки и създаващо приятен хаос и глъчка.
Шептеше, но така, че само той може да си разбира, а нещото остана в тайна от любопитния слух на близките борове, както и от облаците копнеещи за клюки.
Деня вече се отказа от борбата и прие неизбежния край на своето царство.
Навсякъде се простираше тъмно синьо небе, посипано с малки отблясъци.
По средата стоеше луната като кралица на нощта давайки всичко от себе си и огряваща пътя на странстващите вопли поели дълго и тайно пътуване в мрака.
Чу се хрущене.
Луната насочи поглед натам и забеляза дребен клатушкащ се силует, който с мъка се опитваше да се пребори със силата на натрупалия сняг.
Докато силуета напредваше бавно вятъра го обгърна и погали майчински зачервените му страни.
Разпиля косите й и се сгуши в ъгълчето на устата й.
Клоните си зашепнаха развълнувано и се питаха дали това е нещото, за което шептеше вятъра.
Облаците се струпаха около луната за да може да стане по-тъмно и нещото да се движи по-бавно за да могат да го огледат по-добре.
Луната бързо ги разпиля по небето с обяснението, че иска и тя да вижда, а няколко звезди изпискаха предвкусвайки надигащия се гняв в кралицата.
Силуета се отдалечи без дори да подозира колко погледи го следят с интерес и колко надежди лежат на гърба му. Лили Мей
Няма коментари
Търсене
За този блог
Гласове: 36
