НЯКОГА умеех да преплувам нечие съзнание с рекордно красиви мисли.
НЯКОГА умеех да прочета нечия съдба в очи красиви като облаци обагрени от издишващите лъчи на Слънцето.
НЯКОГА умеех да предвкуся желанията заровени най-дълбоко в ямата пълна с жлъч и горчилка, а те-желанията сред тях като редки монети бяха на дъното на тая яма наречена още сърце.
НЯКОГА....
НЯКОГА....
Ала вече не!
Откакто надянах хомота на бездушието и се затворих в златната му клетка материализмът.
Реших, че след като всички имат душа тя не е толкова ценна и мога да я разменя за нещо по-изгодно, по-рядко.
Оставих къс от душата си, онзи който носи болезнена тръпка, когато си присвоиш нещо чуждо и се сдобих с богатство.
Следващия къс продадох, онзи който трепери, когато видя неговите очи и ме кара да дам цялото си същество за да видя светнали радост и обич в тях.
Получих така наречената любов, но май по-подходящо е да я нарека страст, защото покупката ми се оказа крайно егоцентрична, а самоотвержеността остана една отдавна забравена и ненужна вещ.
Трети къс размених, той май беше най-красивият.
Беше частта от мен, която умееше да разбере страданието на отстещния, която винаги беше готова да откликне на молба, която можеше да се раздава щедро и пак да си остава пълна.
Тази част вече беше посмачкана, попостъпкан и пооплюта затова за нея размених само малко студенина в погледа и стабилно количество жестокост.
И така след всички покупко-продажби би трябвало да получа щастие.
Така съм чувала.
Още го чакам да пристигне, но то май се е изгубило някъде по пътя покрит с мрачните сенки на продажността.
Мислено се връщам назад.
Всички твърдят, че съм направила изгодни сделки, но това май се дължи на това, че и те самите са продали своите души.
В мен обаче май е останало някакво късче.
А то без мое разрешение ненадейно ме връща към онова, вече потънало в сладка забрава НЯКОГА. Лили Мей