Помниш ли?
Колко горещо беше рамото ми, което докосваше с устни?
Как глупаво се усмихвах, когато ми казваше, че съм красива?

Мога ли да обвия в думи това, което е в сърцето ми?
Мога ли да нарисувам чувствата си?
Мога ли да облека в мелодия това, което спира дъха ми?

Целуни ме, скъпи, така както съм мечтала.
Но, не забравяй, че част от себе си съм дала.
Не на тебе, на някой друг.

Вазата стои на перваза.
Поемайки слънчевите лъчи ги украсява и пуска на свобода да шарят по стените на стаята.
От някъде идва вятър, който обвива вазата в смъртоностната си прегръдка. Кара я да се разлюлее и я пуска в гибелно пътешеств...

И тогава тя осъзна.
Никога не бе обичала.
Беше желала.