Някъде се чу писък, но беше бързо погълнат от нощта и безвъзвратно потопен някъде далеч в морето от вечерни аромати.
След минути беше невъзвръщаемо забравен.
Лекия проблясък изгасна и пак беше настанал пълен мрак и нямаше как да си спомня как изглежда светлината .
Надежда.
Толкова много хора говорят за нея с фанатичен блясък в очите и ни казват да не я губим.
Понякога се надявам да я загубя и никога да не я имам отново.
Има ли нещо по-лошо от неоправданите надежди?
На мен те са ми причинили много болка.
Ако ги нямаше от сърцето ми щеше да се процежда много по-малко кръв и горчилка.
За мен надеждата е бич, който ме удря по същото място, където вече друг е ударил.
Отваря отново раната, а тя загноява и зараства хиляди пъти по-трудно.
И тъкмо си позашил раните си и отново го виждаш.
Удар.
Раните отново са отворени.
Бича бива почистван от кръвта за да бъде готов за следващия удар.
И когато се надяваш само добавяш камъчета, възели и остри костици към бича си.
Има ли смисъл?
Надеждата дава временен мехлем за раните ти като адреналина.
Изобщо не усещаш болка само те залива блажено чувство на мир и удоволствие.
А след това всичко рязко те залива и те оставя без дъх.
Писъка заглъхва и оствя чувство на безпокойство.
Светлината изгасва и оставя чувство на безпомощност.
Бичът се отдръпва и оставя чувство на отчаяние.
Надявам се да не се надявам повече.
Знам, че няма да го постигна. Лили Мей