Студения утринен въздух минава бързо по лицето ми.
Чувам единствено как краката ми се движат в перфектен унисон.
Дишам на пресекулки и дъха ми образува деликатна пара във въздуха.
Има мъгла.
Толкова е гъста, че не виждам и педя пред себе си.
Изведнъж усещам как болка прерязва лицето ми.
Обръщам се и виждам, че съм се ударила в някакво клонче.
Докосвам с върха на пръстите си мястото където болката е най-силна.
По тях остават капки кръв.
Толкова е ярка.
При всяка крачка ме боли.
Защо има болка?
Щеше да е по-приятно без нея. Размишлявам за да не усещам пожара избухнал в дясната половина на лицето ми.
И тогава ми просветва.
Болката е нашата алармена система. Без нея няма как да разберем че нещо не ни е наред. Тя ни прави живи. Когато някоя част от тялото ти изтръпне трябва да я ущипеш.
Да й причиниш болка.
За да се съживи.
Крачките ми вече не са така болезнени.
Не ме болеше толкова много време.
Само колкото да ме накара да осъзная.
Само колкото да се почувствам...жива.

Лили Мей