Закъснявам. Не е някаква важна среща, но самия факт че закъснявам и не съм се организирала ме дразни.

Поглеждам часовника. Иска ми се да го замеря в стената.

От безсилие.

Няма как да го спра, да го променя или да се абстрахирам от него.

Мога само да се съобразявам.

Колко е малък, а ме върти на пръста си.

Ядосвам се още повече.

Пристигам на срещата с 10 минути закъснение и той не ми се сърди. Няма и за какво десет минути не са голяма работа.

Вечерта гледам телевизия. Някакъв глупав филм, който дори вече съм гледала.

Изведнъж осъзнавам как си губя времето. А то е важно.

Поглеждам часовника на лявата си ръка и го свалям.

Сякаш свалих окови.

Чувствам се...освободена.

Лили Мей